Колко тежи историята?

Задължителният предговор и художествената истина на И. Павлова

Седях си на чина, чоплех си носа, блеех през прозореца на прогимназиалната класна стая и разсеяно слушах учителката, която говореше за лъжата и истината.

Да де, тези работи вече ми ги бяха повтаряли до припадък в къщи: Истината - това е свещеното неприкосновено огледало на действителността. Истината не подлежи на тълкуване, тя е цялостна и неделима, няма моя и твоя истина, тя е една и универсална. Всичко останало е лъжа. Отклониш ли се макар и милиметър встрани от правия път на истината, затъваш в блатото на лъжата, откъдето трудно има измъкване.

И сега в час по литература ги слушах същите проповеди в леко омекотена дидактична форма. Докато изведнъж до ушите ми не долетя съдбоносната за мен фраза:

—Значи, ученици, в живота има лъжа или истина. Но в изкуството и литературата има и трета категория,...

Това пък сега кво беше - "категория"?

— ... а именно художествената истина. Тя ни представя нещата, може би, не такива, каквито са били в действителност, но ги описва такива, каквито биха могли да са били.

Трябваха ми няколко секунди, за да се промуша през сложния синтаксис, та да успея да съзра революционното в тази мисъл.

А-а!

Тъй ли?

Как така никой не ми беше казал досега?

Значи и такива работи имало - художествена истина. Никой не държи тя да се покрива с голата истина, ама ни най-малко. Важното е да звучи истински. И най-вече, тя, художествената истина, няма нищо, ама нищо общо с осъдителната, достойна за презрение, лъжа.

Започна да ми се вие свят. Защо досега ме бяха оставили да бродя като кон с капаци? Колко неща бях пропуснал! Възможностите бяха, меко казано, неограничени, което поне отчасти компенсираше късния етап на прозрението ми.

Така на крехка възраст в час по литература, незабелязано от никого тунелообразната ми житейска оптика изведнъж се разчупи и придоби панорамния ъгъл на 70мм Аймакс филм.

За добро или за зло...

Олег Айранов