Настоящата работа представлява плод и своеобразна пресечна точка на няколко различни интереса, чието обединяване е колкото важно и необходимо от гледна точка на целите, толкова и естествено, като се има предвид техният характер и перспектива. Това е не само чисто литературният, но литературно-критическият интерес към едно от световноизвестните имена в литературата и театъра на XX век, което, за жалост, е останало пренебрегнато от критиката в България.

Най-силното основание за положените от мен усилия в настоящето изследване е да покажа как драматургията на Пирандело продължава традицията на големите творци от XIX век и в същото време разкъсва нишката, като предага нещо ново, което се превръща в един от различителните знаци на модерната драматургия след него.

Първата част на изследването е посветена на философско—естетическата концепция на Пирандело, развита основно в студиите „Хуморизмът” и „Изкуство и наука”. В нея се опитвам да изясня термина хуморизъм и да проследя взаимодействието и влиянието върху италианския писател на философско-естетическата мисъл в края на XIX и първите десетилетия на XX век.

Втората част от труда е посветена на еволюцията на Пирандело като драматург и превръщането му в един от най-крупните представители на така наречената нова драматургия, чието начало полага Хенрих Ибсен. Драматургията на писателя и неговият творчески път са разгледани в общия литературен контекст на епохата, от една страна, а от друга, се прави опит да се проследят интерпретативните усилия и диалектиката на оценяване на неговото творчество.

Централната част от корпуса на текста, която обхваща главите IV, V, VI и VII, е посветена на анализ на най-известните и емблематични драми на Пирандело като пример за фаза на трансформация - социална и политическа, артистична и литературна. Семиотичният контекст изяснява стратегията на пораждане на смисли и структурира различната интертекстуалност в сферата на модерната литература и театър.

Глава VIII е посветена на поетиката на Пирандело и неговия театър: театъра на огледалото като метатеатър, маската като деструкция на Аз-а, мултиплицираните нива на репрезентация и субверсия на мимезиса чрез деструкция на знаковата система на драмата и театъра.

Последната глава разглежда драматургията на Пирандело като значим пробив в еволюцията на модерната драма и се опитва да изясни нейното генериращо място в метаморфозите на театъра на XX век.