Основнонаучната философска школа в България: Първата половина на XX век

Цялостният философски живот в България през последното столетие не може да бъде мислен и разбран без основнонаучната философска школа. За съжаление историците на философията досега не са обръщали необходимото теоретично внимание, като се изключат двете статии на А. Бънков за Н. Илиев и К. Чолаков, публикувани в сп. „Философски преглед”, и някои неща, казани от К. Андреев и В. Субашки в тяхното изследване, посветено на Д. Михалчев (Андреев, Субашки: 1973).

Целта на настоящото изследване е да се очертае в общи линии теоретичният, тематичният и проблемният релеф на основнонаучната философска школа в България върху основата предимно на публикациите в сп. „Философски преглед”, кореспонденция, спомени и др. Разработката не е само теоретичен анализ, но и „разказ” за представителите на тази школа като реални и живи хора или, както Унамуно казва, „човекът от плът и кръв ...този, който яде и пие и играе, и спи, и мисли, и люби” (Унамуно 1983: 495). Ето защо фактологията в това отношение на места е представена по-цялостно, като стремежът ми е да се обобщи максимално цялата събирана досега информация за отделните философи и те да се представят пред нас не само като мислещи хора, но и като личности, които са реално вписани в определен социум и историческо време.

В случая се „скицира профилът” на тази школа само през първата половина на XX в. През втората половина на XX в. в България доминираща философска парадигма е марксизмът, но това не означава, че основнонаучната школа е престанала да съществува. Формите на съществуването и обаче ще бъдат предмет на втората част от изследването.