Годините в началото на XX в. минават за едва ли не "най-чудесното" време в недавното ни минало. България възправя ръст, широки булеварди пресичат доскорошна ориенталска София, трамваи прозвъняват, по полетата излизат първите машини. Оптимизъм и надежда. В паметта на съвременниците, облъскани от военни изпитания, те си остават "златни". "Чудото" е дело на стотици хиляди незнайни българи. Един поне можем да изтръгнем от забравата - Илия от Бяла Черква. Преди десетина години дневникът му, воден педантично от 1 януари до 31 декември 1900 г. бе открит и после издаден в Токио от японския българист Кенджи Тераджима.

Записките ни дават рядката възможност да надникнем в случките, грижите и радостите на обикновения българин. Какво знаем за него? Не за хората като маса, като статистическа група, а за него като индивид, като личност с своите проблеми. Може би сходни с тези на другите, но за него най-важни, защото са негови. Досега малцина са поглеждали към отделния човек. Не значимия. Обикновения.

Амбицията на тази книга е да възкреси момента. Облягайки се на дневника на белочерковския селянин. Но не само на него. А на стотици документи, спомени, вестникарски статии, размисли и коментари. Да представи живота на българина в онези дни в неговото пълнокръвие, със сълзите и усмивките му.

Иван Илчев се вдъхновил за "Междено време" от дневника на Илия Ванков. Японският българист Кенджи Тераджима открил в Бяла Черква дневника, записван от 1 януари до 31 декември 1900 от обикновения селянин, обнародвал го преди 7 години в Япония. Нашият историк се заплеснал по межденото време, отразено в дневника - между предишните два века, реконструирал живота в Бяла Черква и в отечеството като цяло. Дневникът обаче го няма в книгата.

За да го прочетем или трябва да си го внесем от Япония, или някой да го издаде у нас. Може би трябва да се плати авторско право на японците. В онова междено време Никола Обретенов бил назначен за софийски окръжен управител и се вдигнал сред зима от Русе да заеме поста си: с шейна прекосил замръзналия Дунав, От Гюргево - с кола до Букурещ. Там се качил на влака, минал през Австро-Унгария и влязъл в Сърбия. Прекосил пак Дунав. В Белград взел Ориент експреса и благополучно пристигнал на новата Централна гара. А бъдещият генерал Никола Иванов получил назначение в Сливен. Но бил в Шумен. До Варна стигнал с влак, оттам до Цариград с кораб, оттам с Ориент експреса до Харманли. И оттам с файтона...

Какво е общото ли? "Минало и настояще взаимно се осветляват в тази история", пояснява именитият колега на Илчев Жак Льо Гоф. Има предвид т.нар. "нова история", която идва с ХХ век, предимно във Франция и грубо казано се опитва да измести политическата история с историята на живота. Известна е като "школата Анали" по името на историческото им списание. Това прави и Илчев: разказва за семейството, за жилището, за облеклото, за храната, за делниците и празниците в межденото време. Припомня примерно, че тогава към 500 хил. от прозорците в България били "закрити с хартия" вместо със стъкла - каква статистика!

Умиление, въобще, като при всяко взаимно осветляване на минало и настояще. Илчев тръгва от един краеведски проблем и в горе-долу краеведски стил се възнася до държавата. Каква ти нова история? Цялото "Анали" е в нашенската краеведска книжнина. Може би Петър Цончев, Иван Кепов и компания са изучавали Марк Блок и Люсиен Февр? Илчев, майтап, и все пак.../в.Сега/