Български легенди в стихове

РОЗАТА

В отдавна отшумели времена, там, в Персия, на края на света, живял е шах с прекрасна дъщеря. Останал сам, без своята жена, редувал той война подир война. В дворец растяла щерка му сама. Била чаровна. Утринна зора. Очите й - златисти небеса. Косите й - по-черни от нощта. С походка грациозна на сърна и с глас на славей. Нежна и добра. Но пък нещастна в свойта самота. Едничка радост имала си тя -отглеждала в градината цветя -прекрасни рози с чудна красота. Веднъж баща й, след една война, завърнал се с победа у дома, и с много плячка - злато и сърма, и с пленници, от битките трофей. Сред тях, в окови, сякаш зъл злодей, и българин, потомък на Орфей.

Красив и строен.. С поглед на орел. Невероятно горд. Безумно смел. От рано воинския път поел. За спомен от победната война разнесли в Персия заповедта до всички хора, в цялата страна, че който майстор съгради сега джамия с непреходна красота, награда ще получи за това. Дал шахът свойто обещание: на майстора, без колебания, да му изпълни три желания.

Но никой майстор риска не поел. Накрая българинът се наел, защото майстор бил и много смел. Джамията растяла с часове, издигаща към синьото небе стени до дворцовите зидове.

В един прекрасен ден шахинята, разхождайки се из градината, върху стените на джамията видяла момък, цял облян в лъчи. Щом срещнали се техните очи, в една се слели двете им съдби.