В храма на рогатите ангели

Страшно е, когато мъртвият поет от изровения си гроб ни подарява едно бяло фазанче, мъничко като слонче, което квичи, дращи и ни милва с лапичките си... И така великодушно ни прощава всичко - блатното ни спокойствие, в което се пръскат с лигав звук мехурите на себедоволството, преялата скука, затлъстялото невежество, дебеловратата арогантност... Може би защото от мястото където е сега, по-добре се вижда, че може би все още не всичко е загубено, не всичко е прогнило в гробището на опустошените ни души, все още има шанс да пропъдим от тях злото на приоданеца, и така да отменим прокобата на Деветия ден, и в четири и двайсет следобед вместо да се гърчим потни и жалки в преддверието на нищото, да вдигнем чаши и да изпеем в химни Житията на птиците, които Анастас Стоянов ни остави за радост на живота и за ужас на смъртта...

Защото смърт няма, както е видно и от тази книга.

Йото ПАЦОВ