Българска възрожденска глиптика

Глиптиката е изкуство на обработка на полускъпоценни и скъпоценни камъни, при което с миниатюрна резба се режат релефи - камеи и обратни релефи - инталии. Изкуство с още древни традиции по нашите земи, то има необичаен разцвет в епохата на Възраждането и преди всичко през XIX век. В селища като Самоков, Търново, София, Пловдив, Пазарджик и др. работят ателиета за геми, от които излизат хиляди творби, чието основно предназначение е не толкова да служат като знаци на украса, а като лични печати на своите притежатели. Това са инталии върху сердолик, ахат и др. камъни, върху които са гравирани имената на притежателите им, но и огромен регистър от знаци, които трябвало да покажат не толкова занятията на носителите си, колкото мястото им в ново настъпилата епоха, в процесите на духовна пробуда на българите, в борбата за църковна свобода и българска просвета, за политическа свобода. Тази новонамерена знакова система е един своеобразен народопис, свидетелстващ за търсенето на нови актуални светски изкази в изкуството, но и за престижа на новобългарската интелигенция, за белезите на новата тогава градска култура.