„Винаги напрегнато душевно състояние, а ако е покой (рядко), той е дълбинен. Нищо изкуствено, никаква поза – винаги пределна искреност. Душата на автора тръпне, а стихът е плътен, диша леко и свободно и е безупречен като форма. И чувствата ги предавате лаконично, чрез малки детайли, понякога второстепенни, третостепенни, дори чрез губещи се намеци; нищо пряко и грубо, както много автори днеска правят, напирайки всичко да назоват. Стихотворенията винаги са кратки (колко е хубаво това!), а в тях мисълта, чувството, образът са завършени, пък и казаното е афористично. Няма и никаква преднамерена гонитба на метафори, те не са измислени, както често се случва днес при други автори.

Явно, много сте преживели, но всички болки и рани сте успели да надмогнете с непреклонната сила на духа. От „личното душевно потресение“ израства осмислянето не само на собствения живот, но и на всеобщия...

Като че ли след Ахматова и Цветаева е много трудно да наложиш в руската поезия своя самобитност, да й придадеш багри и тя да бъде значителна. А това на Вас ви се е удало, и то не по предварителна програма, а естествено, някак от само себе си, като да се лее...“

Вероятно поезията на Лиснянская вече е стигнала до почитателите си, вече сякаш почти незабележими сред навалицата от фенове на бестселъри, но е редно да отбележим този автор, чието творчество след 1980 г. е забранено в продължение на десетилетие заради публикация на цикъл стихотворения в дисидентското списание „Метропол”. Но пък стихосбирките й приютяват Париж, а настоящото издание е предговорено от самия Александър Солженицин. Драматична поезия на приучените на

съдбовност, на смисъл извън пределите на търпимото в неподражаемия превод на поета Първан Стефанов.

Из „Литературен вестник”