Есенен човек

ОСЕННИЙ ЧЕЛОВЕК

Осевший всхлип небес над илистым подворьем,

деревьев забытье. Под пиками ветвей

в поблекшее тряпье осенней мягкой хворью

вползает, чуть дыша, озябший муравей.

И все. Мы с ним вдвоем опять на этом свете.

Он спрятался и спит, мой слабый свет ловя.

На долгий снег земля в свидетели наметит,

гряду продрогших туч, меня и муравья.

Меж нами связь одна - мой крест над изголовьем.

Я не хочу здесь быть, но я из этих мест.

И я живу как есть, мешая мат с любовью,

я тоже вроде бог, на восемь верст окрест.

В осенней пелене ворочается ветер,

сметая дальний свет давно погасших звезд.

Всем хочется тепла. Но с каждым днем заметней

чернеющий провал восьми бездонных верст.

Там за окном всегда картофельное поле.

Я не хочу здесь быть, но я его люблю.

И я вношу мешки, и прячу их в подполье.

Осенний человек - осеннему жилью.

ЕСЕНЕН ЧОВЕК

Небето се надвеси над тинестия двор,

над сънните дървета. Изхлипа и замлъкна.

През есенната шума под клонестия бор

задъхана от студ там мравка се промъква.

И ето, на света останали сме двете.

Тя, скрита, спи във мойто отражение.

Земята пред снега посочва си свидетели:

премръзналия облак, мравката и мене.

Едно ни свързва - да, това е моят кръст.

Не искам да съм тук, но тукашна съм, местна.

Живея както знам - с любов и вдигнат пръст.

И нещо като Бог съм на моите осем версти.

А вятърът във шумата върти се, омотава се,

далечните звезди помел от небосвода.

Той топлинка жадува. А все по-видим става

на моите осем версти провалът безподобен.

Навън - поле картофено. Безкрайно и завинаги.

Не искам да съм тук, но го обичам, знам.

Нагърбвам се с чувалите и ги отнасям в избата.

Аз - есенен човек със есенна съдба.