Социалното инженерство

Политики за прием във висшите училища през комунистическия режим в България

Монографията е посветена на един конкретен проблем в една от образователните степени – политиките на прием във висшето образование в нашата страна през периода 1944–1989 г. Но тъй като политиките на прием са особено важна част от системата за висше образование, доколкото имат пряко отношение към обществените й функции, то това е и изследване на самото висше образование. В условията на комунизма обаче отделните социални сфери загубват своята относителна автономност и се превръщат в умалено копие („матръошка”) на Партията-държава, която дефинира техните цели и принципи на функциониране. Затова изследването на висшето образование неизбежно има отношение към изследването на същността и механизмите на самия комунистическия режим.

Книгата позволява дебатът за социалното измерение на висшето образование да бъде видян и оценен през призмата на конкретни политики и практики и по-точно – през опита на българския комунизъм за социално инженерство чрез приема във висшето образование.

Пепка Бояджиева

За едни приемът във висшите училища в НРБ се асоциира с ОФ-бележките от края на 40-те и началото на 50-те години, за други – с насърчаването на производството на „турска интелигенция” чрез специални квоти за студенти, за трети – с възможностите да станеш студент през Рабфак или заради принадлежността ти към окръг К., за който са отпуснали 1 бройка за жени и 2 за мъже по специалността „журналистика” на СДУ, да кажем. Виртуозното изследване на Пепка Бояджиева (поредно за нея в областта на университетската история) подробно типологизира и анализира не просто видовете привилегии, но и цялата система на конструиране на новото „социалистическо общество” чрез моделирането на академично образованите му „кадри”. Разбираме, че не само всяко общество си заслужава висшистите, но и че висшистите си заслужават обществото.

Из „Литературен вестник”