Мошеница тъга

***

ще вечеряме на тревата така каза

зеленото да е под възбрана нощта тъмно синя

пеперуди с хоботи като бастуни

да клатушкат пияни любовта на въздуха

***

ах, черното було на едно писмо

което никога не пристига в мълчание

и този безглас пощальон

този пощенски плик тялото ти

Ако поезията е състояние на временна лудост, Васил Тоновски определено има тази диагноза, казва Людмил Станев, редактор на “Мошеница тъга”.

В книгата си той всъщност отрича да е поет: “Аз не съм поет, (...) нито вятърът, възседнал плетеният стол, напред-назад, ми е приятел.” Вселитературната литературност в “Мошеница тъга” се разпростира от глобалността на “въздуха в света, който без конци пришива”, през “похвалното хвърчило”, което “пада в разстояния от ветрове”, чак до поднебесната слюнка по височините на хълма... на читателското оригами – едно изцяло въображаемо устройство.