Близо до Ясна поляна 1907-1909 г.

Преиздаването на настоящата книга не е само израз на желанието да се отбележи 100-годишнината от смъртта на Лев Николаевич Толстой. Намерението е чрез този документ да се напомни за Толстой, но не като писател, а като духовен учител. Светските (и църковни) власти полагат нарочни усилия да заличат влиянието на този човек не само в Русия, но и по целия свят. Толстоисткото учение, основаващо се на пълното ненасилие, изпитало въздействие от едни и оказало влияние на други учения (Швайцер, Ганди), е в противовес на кървавите репресии, чрез които са налагани диктатурите през XX век.

Личността на Л. Н. Толстой тук е представена през погледа и посредством личните впечатления на Христо Досев, един от основателите на толстоистката колония в Алан Кайряк - сега Ясна поляна, Бургаско.

В цялата книга се усещат пиететът и преклонението на Христо Досев пред неговия учител. Същевременно виждаме Толстой в последните години на живота му - осъзнаващ и очакващ края си, готвещ се за срещата със смъртта. Толстой е показан в съвсем непринудени ситуации: животът сред семейството му, обсъжданията и споровете му с приятели, последователи, и малко познати нему люде. Виждаме Толстой, достигнал състояние на човек, преодолял суетата и илюзиите, помирил се със света, примирил в себе си различните религии и намерил общото между тях.

Чрез спомените на Христо Досев до читателя на XXI век достигат последните откровения на Лев Николаевич Толстой за духовната същност на човека.

Люлин планина Май, 2010

Преживял около една година до Л. Николаевич и имащ възможност да го виждам и слушам почти всеки ден, аз не можех да се насилвам и да записвам още тогава неговите думи. Някакво неопределено и заедно с това непреодолимо вътрешно чувство ми пречеше да записвам видяното и чутото. Само нарядко аз побеждавах това чувство и записвах думите на мъдреца.

Но затова пък почти всички беседи на Л. Николаевич, всяка негова дума, всяко негово движение тъй дълбоко и не-изгладимо се врязваха в паметта ми, че ми се струва, че и сега слушам неговия тих старчески глас. И аз мисля, че ще минат десетки години, ще мине целият ми живот, а образът и думите на Л. Николаевич няма да се изтрият от моята памет.

Сега на мене ми е ясно защо не са изчезнали проповедите на Христа, на Буда, Сократа, Епиктета и на другите велики учители. Всяка ценна дума, произнесена веднъж, тя става вечна, никой и нищо не може да я унищожи.

Виновник за тези мои записки е Н. Н. Гусев. Четейки неговия интересен дневник, аз почувствах потребност да възпроизведа всичко ценно и интересно, което ми се случи да слушам от Л. Николаевича и което го няма у Гусев.

Разбира се, времето и моите индивидуални особености оставят неизбежен отпечатък върху думите на Л. Николавич. Но тъй като това е неизбежно, то трябва да се помирим с него.