Носталгия по варварите

Винаги съм мислил, че няма български поет, който след четиридесетгодишната си възраст да е написал нещо стойностно. Дори любимият ми Атанас Далчев след тази възраст написва само няколко четиристишия. Може би нещата опират до карма - избиването на поетите ни в ранна възраст. Ботев, Вапцаров, Дебелянов, Яворов, Смирненски... Списъкът е прекалено дълъг. Като че ли цялата история - дори и тя е твърде кратка - на българската поезия, доказва моята теза. Заради това по-късно реших, че едно от най-важните проявления на таланта е и усещането на мига, в който трябва да спреш да пишеш стихове. Поне в това отношение се оказах гениален - спрях. Дали поезията е загубила или спечелила от това е въпрос само на бъдеще. Всъщност това не е спиране, а своего рода продължение. Даване на път. Оттук нататък - само думите могат да говорят. Защото нали в крайна сметка и биологичната смърт на поета е нещо такова - продължават думите. А понякога е изкушение да знаеш, да видиш какво остава от тебе след твоята смърт. Така, спирайки да пишеш стихове, всъщност започва твоето наблюдение върху стореното. Нещо като надживяване на безсмъртието... Нещо като надживяване...

Христо Стоянов