Изчезващият град

Героите търсят любовта, завоалирана в техните собствени илюзии. Разказите са като сребърни паяжини, вплели нежност и болка, чувства и тъга, светлини и сенки - и онази неуловима човешка същност, просъществувала през времето и до днес, непроменена и вечна.

- Утре малко преди обяд ще настъпи приливът... Непознатата отново потъна в сапфирена светлина. Котето напълно се стопи, като отнесено от прилива. Само гальовното движение на малката ръка, обвита от дантелена ръкавица, подсказваше, че то е още там, в шепите ?. Сун Ли едва сега вдигна поглед към лицето ?. Бакърените ? коси бяха прихванати с искрящозелена панделка. Лицето ? бе прозрачнобяло, ненакърнимо. Екзотично европейско лице. Сун Ли нямаше сетива за тези лица. Изглеждаха му някак объркващо релефни. Изгубваше се в тях. Боровинковото червило на устните превръщаше бледността ? в маска. Сякаш имаше и сякаш нямаше лице. Носеше дълга черна визонова наметка. Можеше да бъде и дете, и жена. В очите ? сякаш лежаха столетия. Сун Ли усети още по-остро студа под шушляковото яке. Не беше срещал толкова стар поглед.

- Ще вземете котето, нали? Бих искала да го спася, но няма да мога. Не и този път. Мисля, че няма да устоя на прилива. Вече нямам сили да го правя. Ще се оттегля с него...