Българо-руски литературни връзки през XVII и XVIII в.

До неотдавна един от най-слабо проучените периоди от историята на българската литература бяха вековете XVII и XVIII. Още преди четири десетилетия видният български учен Боян Пенев писа: "Тия две столетия никога не са били предмет на особени, специални литературни изучавания, макар и да са от особено значение за развитието на нашата литература." Същото признание бе повторено през 1962г. в "История на българската литература", издание на Българската академия на науките. Опит да се запълни до известна степен тази празнина бе направен с двутомника "Съвременници на Паисий" (1963—1964) на Боню Ангелов. Но той се занимава предимно с дейността на българските книжовници от XVIII в. Малко по-късно Д. Петканова-Тотева с "Дамаскинарската литература в България" (1965), Ана Иванова с "Троянски дамаскин" (1967), Евгения И. Демина с двутомника "Тихонравовский дамаскин, болгарский памятник XVII в." (София, 1968—1971), Божидар Райков с "Абагар" (1979), също и със своите публикации за дейността на йеромонах Даниил и Етрополския книжовен център (1971 —1973) изнесоха повече данни за българската книжовна продукция през XVII в. Така се оформи една по-пълна представа за българската литература от XVII и XVIII в., която по-рано Б. Цонев, Л. Милетич, Ст. Аргиров, Ив. Д. Шишманов, Б. Пенев, В. Пундев и др. само отчасти разкриваха.