Надеждата умира последна

Всяка книга си иска майстора.

Както се казва - след контактите с хората и живота, опиши нещата такива, каквито са пък останалото ще се докаже само.

Гордост ли е това или презрение, да пишеш откровено и през препинателните знаци... Обикновения разговор в тази книга не казва: „А знаете ли с кого говорите!" - а ни отваря очите, за да видим и вникнем в един свят пълен с лъжи, подлост и фалш, от една страна, а от друга - как възкръсва живота, като птицата феникс и дефилира с думата - Venceremos?! - Ще победим?!

Онзи, който мисли, че може да мине без обществото, силно се заблуждава. Така е. Ние хората градим тоя свят, а Бог отгоре го одобрява или отрича. Негова работа. Ние сме длъжни да се обичаме, да не се отричаме от Род и Родина, защото всичко е памет...

В паметта ще останат нашите думи и дела, а ако не сме горделиви и самонадеяни, ще останат и нашите книги, стихове и мисли.

Хубавото в тази книга е, че авторът не смята себе си за месия, а назовава нещата ребром и чака отговор. А как ще отговорим ние ако само едни други се величаем...

Уважение към човека, ето това е крайъгълният камък, при който главното е намерението - мярка за способност и талант. А има ли талант авторът? За щастие - да. Тогава да му пожелаем на добър път!

Христо Филчев