Зиян

Снегът ни погребва живи. Първо се бориш с голи ръце. Пълниш шепите си със сняг и го хвърляш нагоре, запращайки го там, откъдето е дошъл. После с лопата. Една лопата на двайсет войника. Само една за четиресет ръце! И може би една кирка, разбита от блъскане. Риеш! Копаеш! Вали сняг. Докато не те затрупа. Вали дъжд, докато не те удави. Духа вятър, докато не отскубне краката ти от земята и не те отвее. Ако се вслушаш, ще чуеш как светът ти казва: Сине човешки, махай се оттук! Но ти упорстваш. Живееш. Има земно притегляне. Няма къде да отидеш. Нямаш друг избор, освен да живееш на тази земя, която постоянно се опитва да те прогони, и която се тресе и разтваря, за да те погълне. Марс е твърде далече! Човешкият живот на земята е едно родео. Урагани, лавини, наводнения, земетресения. Бориш се с лопата в ръце. Крещиш „Тук е моят дом!”. Мамка му! Тук не е дом! Това тук не е нищо! Земята не е пашкула на човека. Тук не е нашето гнездо. Приковани сме към земята от гравитацията. Кой знае откъде сме били прогонени? От Рая ли? Не мисля! Ни най-малко!