Обелискът на чумата

И СБОГОМ

Към милионите стихове на света

прибавих само няколко строфи.

Не по-мъдри от песента на щурците. Зная това. Простете ми.

Свършвам.

Не бяха дори първи стъпки

в лунния прах.

Ако обаче въпреки всичко сияеха понякога,

не беше от тяхната светлина.

Обичах този език.

И тази, която кара мълчащите устни

да затрептят.

Лесно ще накараш влюбените да се целуват,

блуждаейки из озарената земя,

където слънцето залязва по-бавно,

отколкото на тропика.

Поезията върви с нас от началото още.

Като любене,

като глад, като чума, като война.

Понякога стиховете ми бяха глупави

до срам.

И затова не се извинявам.

Вярвам, че да търсиш красиви думи

е по-хубаво,

отколкото да убиваш.