За любовта и жените

Зад прихлупените кепенци в задрямало планинско градче припламват и плъзват през мегдана тихи и кротки погледи на обич, тежки и святкащи стрели на страст, сподавени и злокобни клетви на мъст. И сякаш, самият въздух се превръща в парещо пространство, в нечии очи и сърце се възцарява лудост, разум не остава, кипва балканската кръв, кънти зов за близост.

Истории за любов и за игра на любов, за реалност и будни сънища, за яснооки девойки и разпътни красавици, за мъже омаяни и минаващи клетници, за блажени мечтания и мрачни избори -няколко от мостовете на великия Андрич към отминало време и към всевечни човешки жарави.

Нима и в миналото, и в настоящето не се сблъскваме

със сходни явления и подобни проблеми:

да бъдеш човек, роден не по своя воля и без свое знание,хвърлен в океана на съществуванието.

Да трябва да плуваш. Да съществуваш. Да бъдеш идентичен. Да издържаш атмосферното налягане около

себе си, всички сблъсъци, своите и чужди непредвидени и непредвидими постъпки,които най-често не са по мярката на нашите сили.

А освен всичко това да издържиш и на собствената си мисъл за всичко това.

Накратко: да бъдеш човек!...

Из словото на Иво Андрич при получаването на Нобелова награда за литература през 1961 г.