Това

ТОВА

Най-сетне да мога да изрека какво седи в мене.

Ла викна: хора, мамех ви,

като казвах, че ТОВА го няма в мене,

а то си е там постоянно, денем и нощем.

Макар че тъкмо с негова помощ

можах да описвам лесните ви 3а палене градове,

вашите кратки любови и забавления, които в прах се обръщат,

обеците, огледалата, падащата презрамка,

сцените в спални и по полета след битки.

Писането беше 3а мен защитна стратегия

3а изтриване на следите. Защото не може да се харесва на хората този, който посяга към забраненото.

Викам на помощ реките, в които съм плувал, и езерата

с мостчета между тръстиките, и долината,

в която на ехото на песента откликва светлината вечерна,

и си признавам, че моите екстазни похвали на съществуването

можеха да са само упражнения във висок стил,

а под тях, а отдолу стоеше ТОВА, което не се наемам да назова.

ТОВА прилича на мислите на бездомника, когато върви из студения, чуждия град.

И на мига, в който евреинът, обсаден, вижда приближаващите се тежки каски на немската жандармерия.

ТОВА е както когато кралският син отива в града и вижда истинския свят: болестта, нищетата, стареенето, смъртта.

ТОВА може да бъде сравнено и с вкамененото лице на някого, схванал, че е изоставен завинаги.

Или със думите на лекар, произнесъл окончателната присъда.

Защото ТОВА означава да се натъкнеш на каменен зид и да схванеш, че този зид няма да рухне от нито едно наше моление.