Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков

Посветен колкото на автора на "Балада за Георг Хених", толкова и на извратените времена, които не успяха да ни умъртвят, но ни убиха, новият роман на Красимир Дамянов е свидетелство за агонията на цяло едно поколение, зад което ще останат само серия неизвършени невръстни убийства, куп недописани мръсни приказки и аутопсии на любов, сред които мъждука единствено мазохистичното ни мъжество да бъдем подведени от собствената ни изключителност.

Изкуството ли е по-важно или създателят на изкуството на свой ред, се пита авторът на този разсичащ с един мах всякаква младежка романтичност текст. Непременно ли трябва да отречеш човека у себе си, за да възтържествуваш на хълма на изкушението? Защото не е достатъчно да си прорицател, ако не си честен към Бог, към онова, което ти е вдъхнал.

Предстои ви зловещо четене. Затегнете коланите!

И ако сте способни на финала да се разридаете, плачете най-вече за себе си. За похарченото ви поколение, особено, ако сте били част от оная паралелна реалност, от живите и мъртви сенки на двойната действителност - днес необяснима за масовия човечец. Тази книга не е подходяща за неговия вкус. Тя е опасно заразителна, неморална, отвратителна, привлекателна като красива курва, разюздана като млад жребец без юзди, тя е меланхолична като мек наркотик... Стойте по-далече от нея. Защото най-лошият ѝ недостатък е, че не е измислена...

Румен Леонидов