Един мъж, който толкова много обича глетчерите, че потъва в отчаяние поради тяхната смърт: като глациолог Цено е посветил живота си на един алпийски глетчер. Когато умирането на глетчера му вече не може да бъде спряно, той потегля на един круизер, за да обяснява на туристите чудесата на Антарктика. Но по време на своето пътуване той се отчайва и от пренебрежението на курортистите, и от ограниченото им внимание към чуждия свят, и от постоянното топене на ледовете. Новият роман на Илия Троянов разказва с голямо словесно майсторство за човека, който започва борба за глетчерите. Роман-изповед с много поезия и страст за величието на природата и за заплахите пред нашия свят.

От благоприличието на романа „Ледовете се топят” от Илия Троянов не може да се усети много. Неговият разказвач, глациологът Цено завършва научната си кариера, когато установява, че един алпийски глетчер, който той редовно изследва, едно лято буквално изчезва поради промяната на климата. От този момент нататък той придружава туристи на круизери в Антарктика, изнася научнопопулярни лекции и страда от това, че глобалното разрушение на околната среда все по-силно го вълнува, от една страна, но от друга, че може само да го следи, без да е в състояние да предприеме нещо. „Когато мистър Айсбергер – това е неговият прякор сред колегите му - започне аподиктично, той завършва апокалиптично” е казано в началото на романа, а това, че в очите на другите Цено става все по-истеричен, той го усеща и сам, както и ние в големи части от случващото си. Освен записките на Цено, белязани с римски цифри, има и още един източник за драматичните събития по време на пътуването му, колажи, означени с арабски цифри, от разговори в ефир, протоколи от разпити, текстове от шлагери и други подобни. Изобщо цялото бъбрене на света.

Колкото и да е привлекателно да бъде дадена думата на един разказвач с ясно очертан мироглед, толкова бързо натрапващият се приятел на природата, който в овалните отвори на айсбергите вижда „огромни вулви” и дочува от там топящи се примамващи викове, изморява читателя. Ролите между Цено и неговата любовница, филипинка, работеща като келнерка на кораба, са ясно разпределени, защото там, където значително по-младата жена – според вижданията на Цено – като дете на природата си пожелава „само да ни има”, той е размишляващият западен интелектуалец. Това, че записва баналности, не прави нещата по-лесни: така съвсем сериозно гробището „предлага малък, но подбран асортимент от покойници”. Размишленията на Цено за изоставената китоловна станция завършва с бележката: „Във фабриката човекът е транжирал китове, а времето е транжирало фабриките.” А за хората от своето обкръжение и за своето собствено поведение той с удоволствие избира също изкривен образ: „Всички са си качили един и същ софтуер за омаловажаване, готови да се спотаят, когато има буря.” и други подобни.

Цено не успява да се справи и с основата дилема за всяка наука, колкото и това да е трагично, но и разтоварващо: изследователите могат да трупат факти и да предпазват от грешки, но не могат да вземат категорични решения. Каква роля играят в такъв случай писателите? „На класиците, казва Цено, им се полага да внасят светлина в тъмнината”, „да ни говорят на съвестта”, „на тях им е позволено да пишат изречения, които човек да изчука по каменните фасади” за разлика от съвременните автори, които в очите на мнозинството „в никакъв случай” не бива да опитват „да променят света” с текстове. А как тогава? Цено, който в своя дневник се превръща в предупреждаващ автор, намира по време на процеса на писане първа читателка в лицето на своята любовница, която обаче, това е тъжната поанта на тази сцена, не владее немски.

Там, където Троянов кара своя Цено наистина да побеснее от гняв, романът е най-сгъстен. Когато отчаяният изследовател докато гледа някаква телевизионна документация, разпалено поощрява една снежна лавина да затрупа повече човешки домове (и с това напълно се отчуждава от съпругата си, която седи до него), изведнъж човек приема искрено разказвача: хартията с изложената теза, каквато изглежда понякога този роман, престава да шумоли – действително става дума за хора от плът и кръв.

Такъв проблем не се появява на никоя страница от книгата „Моят последен опит да спася света” на Джо Лендле. Неговият Вегенер, колкото и да е подчинен на проучванията на автора, води съществувание, които никога не е застрашено да се еманципира от източниците и да го превърне в измислен образ на изследователя. На края и двамата изчезват: Цено, който потъва във вълните на Южния полюс, и Вегенер, който иска през 1930 година да презимува на леда във вътрешността на Гренландия и бива затрупан от дебел слой сняг. Докато този приятел на глетчерите ни липсва, за другия не съжаляваме чак толкова много, но това се дължи на съответната конструкция на романа. Накрая остава надеждата за бъдеща среща, както я формулира Вегенер на Ленедле: След като континентите достатъчно дълго са били разделени един от друг, след около 250 милиона години те отново ще се срещнат на другия край на земята. А с тях и всичко, което междувременно е било загубено.

Тилман Шпрекелсен