Заточен в рая

Отдавна не бях пътувал с нашите влакове и не зная защо си представях нещо като тези сребристи птици, които летят по релсите в Германия. А усмихнат стюард ти поднася топъл чай или кафе, и при това загрижено пита как го пиеш: с мляко или чисто? Вратата на купето със скърцане се отвори и намусена лелка ме върна в нашата постсоциалистическа действителност. Небрежно скъса крайчето на билета, но погледът й се насочи нагоре, към челото ми:

- Какво е това?

- Голяма цигулка - отговарям.

- А билет за нея?

Това вече е новост. Някои се интересуват как се свири, други, no-запознати, питат за лака на старите инструменти, за историята му...

- Че защо? - питам - нали имам право на багаж, ето чантата и това...

- Заема цялата полица - разяснява служебното лице, -затова.

Какво да ти кажа, читателю? Мисля, че Клаузевиц, военният теоретик, беше писал, че на война ситуацията непрекъснато се променя. И понеже нашата държава обича да воюва с гражданите си, ние трябва винаги да сме готови:

- Не мисля, че имате право - казвам, - но ако настоявате, ще се видим пред съда.

Междувременно дъждът заливаше прозорците, водата с лекота намираше пролуките, в купето капеше. Студено ми беше, и мокро, но никакъв стюард не се виждаше. Освен сърдитата кондукторка, с която враждебно се разминаваме в коридора, във вагона нямаше никого. Влакът пъшкаше, докато изкачваше планината, вагоните се блъскаха един в друг, на завоите се опитваха да излязат от релсите. На спирките локомотивът тъжно свиреше...