Ориентир в изучаването на първите човешки общества е нивото на опознаване на време/пространството, изграждащо актуалната среда. Осъзнаването на повтаряемостта във физическите явления ражда разбирането за цикличност. Възприемането на цикличността се е случило заради опознаване на елементите, от които е съставен един цикъл. Крайният им брой в него дал възможност да се мисли за подреждането им в определена последователност. А елементите на цикъла подредени в определен ред, създават първите азбуки. Азбуката пък е белег за осъзнато наличие на система, с която интензивно се работи. Независимо коя и за какво е, такава система вече е част от знанието и работи в услуга на човешкия прогрес. И историята на цивилизацията може да започне!

Така протичало опознаването на природата, на климата, на явленията и феномените, които ги изграждат и които присъстват конкретно и директно в живота на хората. В резултат, той започнал да се изпълва със смисъл и значение.

Човешкото битие се поместило удобно в проявите на цикличното време. Родили се архетипите, сиреч основните Митове. С тяхното сътворчество въображението създало Митичното време. На него посвещавали всички ритуали, обряди и... вярвания. Неразривно свързани с годишния цикъл, те създали Народния календар, синоним за Устойчивост и Сигурност в живота на хората. Затова посрещането на знаменателните събития от народния календар е запазено до днес, макар събитията в него да са далеч от първоначалното си съдържание.

Така по места тачат местната култура – да вържеш мартеничка, да се окичеш с първото кокиче в определен ден на годината. Историята на тези рудиментни прояви на фолклора е скрита във времената, когато в деня на пролетното слънцестоене, слънчев лъч пронизвал каменната утроба на пещера, когато жертвопринасяли свещени животни в ден посветен на пролетното тайнство, когато гадаели по черния дроб, сърцето или по поличби...

Но най-важната дилема, която решавали хората с помощта на цикличното време е тази за чудната огледална двойка – раждане и смърт. Тя наплодила разнообразието от погребални ритуали, била огледало на различните разбирания за възобновяемост и възкръсване, след мнима смърт. Те репродуцират субстракта на Наследството, поддържат чудото на наследствеността.

Проблемът е централен. Без прераждане животът би изчезнал. В него е философия на битието. Но какво е смъртта? – питали се от памтивека хората, питаме се и ние днес. Къде да търсим отговорът – в живота или в смъртта? Кое е ценното, уникалното в това „перпетум мобиле”, загубило своя край в началото си или своето начало в края си. Връх на доктрината за наследственост в древността е идеята за Безсмъртието, шествала с пълна сила по Балканите.