През пламъците на живота и революцията

ПРЕДГОВОР

Южна Македония, люлката на славянската писменост и култура, огнището с на славната Вътрешна македонска революционна организация, искрата, откъдето пламна най-масовото Илинденско въстание в Европа. Там, в този дивен и свещен македонски край, в с. Сухо, Солунско, се родил през 1882г. Михаил Атанасов Думбалаков.

Преминал през Солунската гимназия - школа за подготовка на много безстрашни борци за свободата на Македония, прехвърля се в Княжество България и продължава да учи в Лом и Шумен, за да го издържа по-големият му брат Димитър, който служи като офицер в гарнизоните на тези градове той загива на фронта на 31.III.1915г. край гара Градско, Велешко).

Покрай брат си, той влиза в кръга личности със силни характери и нравствено величие, каквито се Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов, Васил Чекаларов, Христо Чернопеев и много други. По-късно той пише с умиление и ни дава живи образи на тези идеалисти и безброй силуети на редица други достойни македонски борци, носили знамето с кървавия и горд лик Македония. Но не остават от полезрението му цар Фердинанд, Симеон Радев, Тодор Александров, Любомир Милетич и много други, които той недолюбва заради политиката им и идейните им възгледи спрямо Македония.

През 1903г. избухва Илинденското въстание. Михаил Думбалаков е в първите редици на върховистката Габровско-априловска чета (така се казва четата, защото е екипирана и въоръжена от дарения на патриотични габровци), начело с капитан Юрдан Стоянов. Четата заминава за Горно-джумайско, където води много кръвопролитни сражение в недрата на Рила и Пирин планина. Оттук започва неговият кръстен път в по-сетнешните му неравни борби, наситени понякога с драматизъм и с риск за живота. Винаги смел, решителен и категоричен, оттук натътък нищо не е в състояние да спре силно напиращата в гърдите му жажда да посвети себе си на свещения идеал - освобождението на родния край. Когато авторът е далеч от родното си село, по широкия Божий свят - четник и войвода в планините, атентатор, затворник, с безгрижна компания в шумните софийски вариетета от „Баба Цора" до „Нова Америка", в бляскавите казина на Кайро, Солун, Ница и Монте Карло, или водач на миньорска стачка в Аржентина -навсякъде винаги и винаги невидими, магнетични сили го превличат натам.

Безкрайно голяма е революционната и обществена дейност на Михаил Думбалаков, придружени с екзотични приключения.

Бурните му преживелици описани в мемоарите, са много, пресъздадени в неповторим стил и изобразителна сила. Страница след страница той ни въвежда с вълнение и трепет в наситени с революционна романтика неповторими случки и събития, в които активно участвува автора. Той предава с много тънък вкус и светоусещане картини от легендарните македонски планини. Той е борец, твърд и безкомпромисен в борбата, а извън нея, много нежен, мечтателен и сантимементален. Ето една трогателна картина от живота му, когато се крие от властите в една усамотена вила край Княжево: „В тишината на нощта, нежните трептения на една изпълнена с дълбока тъга музика се носят във въздуха. Целият съм в слух. Сочно женско сопрано, съпроводено от звучните и мелодични акорди на клавира, възпява жаждата за живот, вярата и любовта към живота. Тази омайваща и изпълнена с красота музика идва от стаята на Надежда, очарователна дъщеря на моя приятел Колчаков. Изпаднала в особено настроение тази нощ тя пееше арията на Марио Каварадоси, из операта Тоска. „И никога не съм обичал толкова много живота"- проплаква в тъжни тонове Марио. И никога, повтарям аз в себе си, не съм обичал толкова много свободата и жаждата за борба, както тази нощ, под влиянието на тази изпълнена с толкова дълбока тъга музика... Надеждо, Надеждо, нека тези няколко реда ти бъдът като награда и послесмъртен венец за красивите приживявания, що нидостави през онези тежки за нас дни с арията на Марио: „И никога не съм обичал толкова много живота"

Много пъти съм препрочитал с голямо увлечение магичните романтични „Хайдушки копнения" на Пею Яворов, „В Македония под робство" на Павел Шатев, Манджуковите „Предвестници на бурята" и „В люлката на мъките" (ръкопис) на Гворги Димчев. Но мемоарите на Думбалаков, може да се каже, че са едно уникално явление в мемоарната литература за трагичните борби в Македония.

Спомените на Михаил Думбалаков излизат в много ограничен тираж в годините: 1-ви том 1933, 11-ри том 1937 и Ill-ти том 1939 (една част от тиража на този том е конфискуван от полицията и унищожен, затова представлява библиографска рядкост). Том IV-mu, който сега излиза, обхваща периода от 1918г. до началото на 1940-те години. С него се завършва цялата поредица на мемоарите му

Думбалаков пише IV-mu том през 1940-те години. На 22 юни 1941 г. фашистка Германия напада СССР. Сталин веднага поставя на Гворги Димитров задача за организиране на съпротивително движение в България. Създава се Отечествен фронт (1942). Движението бързо се разраства в цялата страна. Думбалаков, като ултранационалист, приема това движение, чието цел е национална независимост и демократично развитие на България. Но, уви! След преврата на 9.IX.1944 г. не само, че България не получава жадуваната свобода, а е впримчена в тоталитарен и държавен нихилистичен режим, жертва на който става и Думбалаков, непоколебимият борец за толкова жадуваната свободата на духа и родината.

Той е арестуван и осъден на смърт. След това смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор. След смъртта на Сталин през 1953 г. е амнистиран и освободен. Дълбоко разочарован, той изпада в тежко психическо и материално положение. Дали в предсмъртния си час той не си е припомнил любимата ария на Марио Каварадоси „И никога не съм обичал толкова много живота"?... Самоубива се на 12.11.1959 г. в София.

Александър Г. ПЕЛТЕКОВ