Град като град

Пътувахме на стоп за Лисабон и ни взе един пикап. Беше бавно, но отиваха чак дотам и бяхме доволни. Не знам защо от хилядите стоп-отсечки, които съм изминала, тази ми е най-любимата. Хората бяха рибари - дребни, слаби и мургави. Ние не говорехме португалски и почти нищо не си казахме през целия път, но те имаха благородното и тържествено излъчване на бедни южни хора, каквото никой друг не притежава. По едно време стана тъмно, после студено и без нищо да кажем, те ни завиха с една чиста, твърда черга, която миришеше на море и солена риба. Пристигането беше неочаквано, минахме по един мост и се почувствахме като в Латинска Америка, неясно защо. После се разделихме. Нищо особено, но тъмнината на пикапа, сериозните лица на мъжете и рибарската миризма са ми толкова скъп спомен, че не мога да не посветя книгата на тези португалски рибари, защото в сърцето на всеки град не са забележителностите и представителните сгради в центъра, а светлината, шумовете, цветовете, миризмите, детайлите - това, което изтъркано наричаме „атмосфера". А дишаме от тази атмосфера благодарение на жителите на града, които я създават и те обгръщат с нея, като си мислят, че просто те пазят от студа.