Пост-модерната ситуация: Изложение за състоянието на съвременното знание

Постмодернизмът (след XX век) е течение, концепция, философия, начин на мислене и писане, които отричат предхождащия го модернизъм. Започва от Ницше, Фройд, Фуко, Дерида, Лиотар, Камю, Хайдегер, Фукуяма. Това е характеристика на цяла една епоха. Има следните черти: отрича се метафизиката, метафизчиния проблем. Най-важният принцип е принципът на съмнението. Издига се другостта – другият, различният, индивидуализмът доминира; антиутопия – модел на общество, което не се различава и всички са нещастни; Това е времето, в което се заражда идеята за феминизма, хомосексуализма и т.н., всичко различно. Доминира феминизма.

Постмодернизмът се определя като една изцяло социална формация или система от социално-исторически условия. Постмодернизмът не оплаква условността и неединството, а по-скоро го приветства. Светът е безсмислен? Тогава нека не се преструваме, че изкуството може да му придаде смисъл, нека просто си играем с този нонсенс. Културата не е вече сфера на идеалното, където действат законите на красотата и съвършенството – те вече не функционират. Изчерпва се идеята на модернизма, че действителността пребивава в обозначаемите обекти и ролята на знака, а думата служи като посредник между човека и реалността. Идеята за постоянна универсална действителност изчезва и заедно с това изчезва и идеята за обозначаващото и обозначаваното. Постмодерните общества са само повърхности без дълбочина, само знаци, без същности, само обозначаеми.

Жан-Франсоа Лиотар (1924-1998) – теоретик на постмодернизма, пише "Постмодерна ситуация". Прави критика на просвещенската логоцентрична мисъл, преоценка на идеята за плавното историческо развитие, за единната цел на историята и на представата за цялостния субект, критика спрямо метафизичната философия срещу метафизиката въобще, като под метафизика се разбират логичните връзки и отношения, представата за еднопосочност, за причинно-следствено развитие по неотменния път на неминуемия прогрес.

Отричайки "големите разкази" (в историята и литературата), Лиотар акцентира върху основните моменти на постмодерната наратология: наративната функция губи своите показатели – големия герой, големите опасности, големите описания и голямата цел. Лиотар отрича реализма, който е призив за ред, единство, идентичност, сигурност и популярност. Според Лиотар постмодерната наука създава теория за своята собствена еволюция (отричаща постепенното и плавно развитие към прогрес) като прекъсваема, катастрофична, парадоксална. Тя произвежда "не познатото, а непознатото", определя пътя на логиката като паралогика.

СЪДЪРЖАНИЕ

По вероломни пътеки - Ив. Райнова 7

Въведение 39

Полето: знанието в информатизираните общества 43

Проблемът: легитимацията 47

Методът: езиковите игри 50

Естеството на социалната връзка: модерната алтернатива 53

Естеството на социалната връзка: постмодерната перспектива 57

Прагматика на повествователното знание 62

Прагматика на научното знание 69

Повествователната функция и легитимацията на знанието 74

Разказите за легитимацията на знанието 79

Делегитимацията 87

Изследването и неговата легитимация чрез перформативността 92

Образованието и неговата легитимация чрез перформативността 100

Постмодерната наука като изследване на нестабилностите 107

Легитимацията чрез паралогия 116

Бележки 126

Книгата е антикварна и е единична бройка.