Вафлено сърце

Романът на Мария Пар „Вафлено сърце” е истинско събитие в съвременната литература за деца.

Деветгодишният Трил е сигурен в едно – че пралеля му прави най-хубавите гофрети на света. Сигурен е и че живее на прекрасно място - и че съседката му Лена е най-добрата му приятелка. Така че когато Лена го пита защо иска баща, след като вече има такъв, Трил не знае какво да отговори…. А всъщност се страхува да не загуби тези, които обича.

Това е забавна книга за щуротиите на тези две деветгодишни деца през цяла една бурна година. Трил и Лена знаят много добре как да вдигнат голяма суматоха и същевременно да го направят по гладък и ефективен начин. Лена се изявява като вдъхновител и генератор на щурите идеи, с което напомня за Пипи Дългото чорапче, а Триле се държи по-умерено, опасявайки се понякога от последствията на постъпките им. Двамата постоянно попадат в разни ситуации – забавни, трогателни, а често и опасни. Наблюдавайки възрастните, те се учат да ценят приятелството и близките си.

Илюстрирана е с прекрасните илюстрации на Бу Гаустад.

Книгата е посрещната много топло от световната критика, която нарича Мария Пар „новата Астрид Линдгрен”. Удостоена с много награди за детска литература и е превърната в телевизионен сериал.

В много страни като Норвегия, Англия, САЩ, Русия, Германия, Франция и Чехия и се е превърнала в любимо детско четиво.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

На следващия ден татко се захвана с проекта.

Това се случва задължително с него всяко лято.

Проектът обикновено беше построяването на

нещо голямо и трудно. Какво да се строи бе

решавано винаги от мама. През тази година ?

се бе приискало около площадката пред къщата

да има каменна стена. Лена много се зарадва.

Тя много обичаше да пази равновесие върху

нещо.

– Стената трябва да е висока и тясна – разпо-

реди се тя.

Татко изруга. Стоеше и подбираше камъни.

Той, неясно защо, не обичаше проектите. По-

вече му харесваше през лятото да пие кафе на

полянката. Постояхме малко, гледайки как из-

дига стената, но той ни помоли да се

– А ти нямаш ли баща? – попитах много бър-

зо, на един дъх, след като бяхме претичали през

нашия двор и бяхме влезли в двора на Лена,

при каменната им стена.

– Имам, разбира се – отговори Лена.

Бе разперила ръце настрани и вървеше назад

по стената. Гледах старичките ? изкривени

маратонки, които се отдалечаваха все повече и

повече.

– А той къде е?

Лена не знаеше това. Бил избягал още преди

раждането ?.

– Избягал ли е? – попитах ужасен.

– Ти какво, не чуваш ли? – гледаше ме сърдито

Лена. – Между другото, за какво му е въобще

на човек татко?

Не намерих какво да отговоря. И наистина,

каква бе ползата от татковците?

– Те могат да построят нещо. Например стена.

Лена вече си имаше стена.

– Могат още... ами...

Никога преди не се бях замислял за какво

бяха татковците? В търсене на някаква идея се

повдигнах на пръсти и надникнах над плета. С

почервеняло лице татко зидаше дявол знае за

какво идиотския проект. Не можеше веднага да

се разбере за какво ми беше той.

– Татковците ядат вареното зеле – казах на-

края аз.