Забравените пътища от Родопите до Памир

В продължение на пет месеца преминах повече от 10 000 километра на колело и живях по силата на най-естествения закон – движението. Карах в конфликтни зони и бях подозиран в диверсия, изпитах суровата жажда на пустините и проливните дъждове на Кавказ, спах на дъното на пресъхналото Аралско море, лових риба сред облаци комари в делтата на Волга, къпах се във водите на Черно, Мраморно и Каспийско море, гоних зайци в степите на Казахстан, заспивах с воя на диви кучета, будех се със змии и усетих отровата на скорпионите. Преживях най-тежката си болест в суровата пустош на Памир. Предлагаха ми да се оженя, да заживея в планината, да започна работа, да приема исляма. И всяко утро изгревът ме будеше на различно място и вятърът не спираше да духа срещу мен, но никога не промених посоката си.

Самотният път е шанс за човека да започне да чува и вижда смисъла на случващото се около него. Вятърът в живота, колкото и да е суров, не бива никога да спира, защото носи събития, сред които човек съзрява.