Спомням си

Автентично свидетелство за едно надживяно българско време, което хвърля сянката си и над съвременните ни посттоталитарни времена. Непредубеденият читател непременно ще съпреживее това „емоционално помнене“, където силовата и престъпна несправедливост се противопоставя на детинската чистота и жаждата за пълноценна житейска реализация. Личните впечатления на автора се допълват от преразказани истории, от документи и снимки за „живеенето под похлупака“ на единствената официално приета идеология. Паметта за Белене, където са пропиляна години от живота на без вина „виновния“ баща, се редува казармените и университетските нрави в социалистическа България, в която обаче не липсва всепречистващата стихия на морето край стопления от добри хора пейзаж на Бургас. Особено колоритни са портретите на „живяла българи“ от Каранфиловия и от Бочаровия род, които с достойнство и нравствена устойчивост удържат личните си изпитания, без чувство за реваншизъм, но с благородна и малко тъжна мисъл за бъдните поколения, които - знаейки и помнейки - имат възможности да постигнат повече. И в житейски, и в творчески смисъл.

Румен Спасов