Рефлексии

ЗА КНИГАТА „РЕФЛЕКСИИ” ОТ ЗДРАВКО КИСЬОВ

„Все по-кратко, все по-кратко, докато остане само една сричка,

с която да се каже всичко!”

Елиас Канети (из „Провинцията на човека”)

„Само една сричка, с която да се каже всичко? – Бог.”

Здравко Кисьов (из „Рефлексии”)

Рефлексии (от лат. Reflexio) – 1. Размишления, самонаблюдения, анализ на собствените мисли и преживявания. 2. Отражения, отзвуци.

„Рефлексии” е една своеобразна книга от афористични, философски прозрения за живота, за морално-етичните норми на личността в обществото, за човешкия избор, за любовта и дълга, за цивилизацията и природата, за мимолетното и вечното. Това са малки импулси, отражения, откровения, кратки проблясъци, измъкващи на показ от неочакван ракурс мигове на бързотечния живот...

Тази книга има няколко характерни особености: писана е в Русе – родния град на Нобеловия лауреат Елиас Канети – и се родее по жанр с няколко от книгите на същия този Канети, а именно книгите му със записки „Провинцията на човека”, „Тайното сърце на часовника” и „Мъчение на мухи”.

(Бележката за книгата е от личния архив на Здравко Кисьов)

ИЗ „РЕФЛЕКСИИ”

Кратки са тия мисли, защото са записвани нощем под светлината на мълнии или на кибритена клечка, за да не преча на близките си да спят.

Най-мъчителният въпрос през първата половина на живота ми беше: Какво да правя? А през втората – какво да не правя?

Писателството – хайка за думи.

Поетът е такава камбана, че звъни и тогава, когато я докосне пух от птица.

Твоята задача, поете, е да приютяваш тревоги, на които им е отказан от други хора подслон!

Пишейки, той редактира живота си.

Разговорът му със Смъртта преминал на четири очи, затова никой не узнал какво са си казали.

Няма да се дам жив на смъртта!

Разпознавам себеподобните си по раните им.

Не падай духом, тяло мое!

Помолих моя ангел-хранител да дойде при твоя – двамата да те пазят. Как бих могъл по-добре от това да изразя обичта си!…

Говорих на вятъра. До кого ли са стигнали думите ми?

Вятърът довя до мен ехо от въздишка.

Пръстът на Съдбата?… Но кой от всичките на ръката ѝ?…

Навярно във всяко безсмислие също се таи някакъв смисъл!

Вече не се чете. Брои се.

Такова време дойде, казва Никос, че след като си се ръкувал с приятел, трябва да си преброиш пръстите…

Винаги, на всичко има свидетел, дори на нашите сънища.

Пред Страшния съд ще претеглят единствено сълзите – казва Чоран, но не уточнява чии сълзи – нашите или на разплаканите от нас.

Колкото по-късно се състои, толкова по-страшен ще бъде Страшният съд.

Всичко, което не е на мястото си, може да стане зачатък на нов ред.

Земната повърхност се променя – някой непрекъснато размества с вярата си планините в нея.

Живот, съставен от тайни, една от друга по-големи!

Лежа по гръб в зелената трева и по звездите, сякаш букви, сричам загадъчната книга на света.

Очите ми се отвориха за толкова много неща, че ми се иска да ги затворя завинаги.

Имена – като океански приливи и отливи: ту отдалечаващи се от нас, ту отново прииждащи откъм миналото!

Сякаш че камък от сърцето ми падна. Но не беше ли всъщност това самото сърце?

Разопаковай ме от годините, докато достигнеш до детето под тях!

Видях вече най-важното в този живот: превръщането на лавровия венец в трънен и на трънения – в лавров, и мога да си замина от тук.

Умирам, още от самото ми раждане. И продължавам да се раждам, чак до самата ми смърт.

Все по-приведени от тежестта на годините стават плещите ми. Сякаш всеки момент оттам ще се пръкнат крилете, които трябва да ме отнесат безвъзвратно в безкрайността.