Нови римски разкази
В наличност · доставка до 2–3 работни дни
- Спиди, Еконт или Български пощи
- Вземане от книжарницата на ул. Аксаков 10
- Връщане до 7 дни
- Автор
- Алберто Моравия
- Издателство
- Сиела
- Народност
- италианска
- Година
- 2015
- Издание
- първо издание
- Корици
- меки корици
- Страници
- 516
- ISBN
- 9789542818793
За книгата
Нови римски разкази на Алберто Моравия са писани между 1954 и 1959 г. и представляват естествено продължение на предшестващите ги "Римски разкази", считани от критиката за определящи в неговото творчество.
Това са разкази за проститутки и крадци, за любовта и егоизма, за страха от обвързване и ужаса на самотата. Трагикомични истории, които не показват красивия Рим, Рим на Колизеума, на модата, на богатите. Градът на Алберто Моравия е грозен, истински и населен с обикновени хора, които не водят бляскав живот и търсят страст, а не любов. Точно заради това ценят кратките мигове на щастие – танците, разходките с мотопед, следобедите на плажа и откраднатите целувки от любимата жена. Изключително широкият тематичен обхват на разказите рисува една истинска човешка комедия, която може да се възприеме и като щателна проверка на пораженията, нанасяни от живота.
"На бюрото си Кростароза имаше два-три телефона, по които отговаряше и си водеше бележки, а слушалката придържаше с рамо към ухото. Телефонните разговори бяха еднакви: ставаше въпрос за пътуване, той отговаряше относно пътуването и толкова. Но поне четири-пет пъти средно дневно се случваше да води различен телефонен разговор, не за пътуване. Тогава Кростароза захвърляше молива и листа, слушаше сериозно и отговаряше сериозно и не се занимаваше нито с агенцията, нито с клиентите. Тези разговори бяха дълги и се виждаше как Костароза изгаря от нетърпение, но беше вежлив, както споменах, не казваше нищо, за да ги прекрати или дори съкрати. Ограничаваше се да слуша, отронваше рядко по някоя дума, като поглеждаше към стъклената врата и ако влизаше клиент, се усмихваше, за да му даде да разбере, че трябва да има търпение. А усмивката му беше хубава, пълна с изкуствени зъби, защото имаше ослепително бяла челюст като на двайсетгодишен младеж. На другия край човекът най-после завършваше разговора и тогава Кростароза оставяше слушалката, но първо хвърляше почти осъдителен поглед и въздишаше тъжно, без злоба, вежливо, нежно, както му беше присъщо."
Из книгата
