Боинг-747

Приемствеността при фамилните имена понякога се къса при най-глупави обстоятелства.

Аз, баща ми и децата ми сме Цакови. Но когато бях на 15, той ми каза, че истинската ни фамилия с него би трябвало да е друга – когато се родил той, по някаква временна прищявка на властта фамилното име на децата се образувало от малкото име на дядото и баща ми станал Цаков, а после властта се сменила или се отказала от своята прищявка – не знам точно – и фамилните имена отново започнали да се запазват както трябва, така аз съм станал Цаков от баща си.

Когато тази книга тръгна да излиза, един мой стар познайник, врял и кипял в тия работи, ме посъветва да я подпиша с псевдоним. Запънах се като магаре – нали току-що почнахме да градим фамилията Цакови...

После този стар познайник изведнъж ми предложи да я подпиша като Виктор Дяков.

Онемях. Нямаше как той да знае, че Дяков е фамилията, която би трябвало да нося.

Не вярвам в случайности. За случайностите и създаването на висшите форми на живот „по случайност“ известният британски физик Фред Хойл казва следното: „...все едно да очакваш, че ако се извие тайфун над градското бунище и добре разбърка боклука, накрая от него ще се получи един съвършен Боинг-747“.

Приемствеността при фамилните имена понякога се възражда при най-странни обстоятелства...

Виктор Дяков

Романът „Боинг-747“ разказва за 14-те години емиграция на главния герой в Канада. Разказът е безподобно правдив – с толкова хумор и горчилка едновременно, че от време на време, докато четеш, започваш буквално да цвилиш от смях; и почти веднага, само един параграф по-долу, да търсиш дяволската песъчинка в окото си. Мозаечната структура на повествованието служи като много здрава арматура за различните сюжетни линии, които отвъд свръхреалистичната рамка на скиталчествата, захващането с различни професии, отвъд желанието да провериш от какъв материал си направен, изследват големите категории на оцеляването, на самотата, на носталгията, на корените, на синовността и на бащинството.

В този смисъл романът „Боинг-747“ може да се разглежда и като наръчник за оцеляване, и като енциклопедия на емигрантската участ, но и като своеобразен поетичен дневник за пътя на младостта към старостта.

Деян Енев

(откъс от книгата)

...аз и още трима от моя „самолет беглец“ излязохме от една монреалска станция на метрото и се зазяпахме в четирите посоки на кръстовището. Сигурно чак от следващата метростанция си е личало, че сме новопристигнали.

Покрай мен мина уличен клошар, който буташе количка с целокупното си имущество. Спря усмихнат до мен и ми пъхна нещо в ръката, което дори не посмях да погледна. Стигна до най-близкия ъгъл и преди да изчезне завинаги от живота ми, се обърна и ми помаха с нова усмивка.

Чак тогава погледнах в ръката си – беше ми дал десет долара.