Есени

АРХИПЕЛАГ

Така не ми отива да съм остров.

Да спят аборигенчета под палмите кокосови,

да ме обхождат с лодки - издълбавки,

рибета пъстри да ловят коралите.

Да бъда обозрим от птичи поглед,

да нямам площ за всичките сезони,

полята ми да бъдат резедави кърпички,

а планинките ми - със обли връхчета.

Не мога да съм остров. Да ме стягат

чепиците и да ме лазят крабове,

а от очите ми поточета да тръгват,

които няма как в реки да се превърнат.

Нещастни темзи! Колко ми е скулата?

Хайверът ще умре на сиви купища.

А никакви пъстърви в тъмни подмоли,

и никакви мостове, петолъчки, еднорози.

Не мога повече да бъда остров!

Затуй подводните ми сухожилия и кости

ще се възправят сред беззъбите акулки -

полупотъналите атлантиди да събудят.

Да се прегърнем с тях, ръце да си целунем,

„Заклех се!" - да речем над сплетените новолуния,

от островните ни безсъници и хлипове

да се родят Химн, Знаме, Устав, Библия.

И щом не ни е дадено да бъдем материци,

да ни пресичат откъм юг на север птиците,

да ни облитат братя райт с развети флагове,

ще сме поне частици от Архипелага.

Тогава даже и от Божи поглед

ще станат видни всички наши промисли,

аборигени, папагали, заливи,

и пълнолуния, и изгреви и залези.

Из книгата