Книга II • Николай Хайтов - срещи, разговори, анализи, писма

Ако си спомняте, през средата на 90-те години на миналия век - свирепо, студено българско време - някой дълго, бавно и много старателно късаше крилете на пеперудите.

А после ги учеше как да летят...

Приличахме на диви петли, които пеят любовната си песен.

После ни убиваха поединично, защото бяхме оглушали от екстаза на свободата.

Привързаха към телата ни хартиени спомени за птици и живописни червени пера и нихвърлиха от варовиковата скала на някаква нова литературна крепост, която впоследствие се оказа най-обикновен кръжок по ръкоделие.

Няма ги литературните дискусии.

Липсва дори кафенето, където - както би се изразил Любо-мupЛевчев-можем да видим прегърнати сенките наЕмилиян Станев и Васил Попов, които си говорят дружески:

- Помниш ли как те нарекох Хемингуей от село Миндя?

- Но ти пръв се заяде, нали?

Няма го „Български писател”...

Николай Василев