Венера в Пафос

ПРЕДГОВОР

Констатацията на Август Бьок, че филологията е "познание за познатото" (Erkenntnis des Erkannten), някак изпреварва и антиципира обвиненията, които могат да се отправят срещу подобен конформизъм. Срещу конформизма на фразата. Познаваме ли себе си? Ежедневно виждаме този лозунг, чрез който месианистично се загатва края на една общност от единодействащи и оживяването и в определени условия на обезличаване, в определена обща цел, наложена от Началото. По такъв начин въпросът, в границите на едната фраза, се измества от познанието към познатото, от онова, което всекидневно ситуира действията към онова, което превръща частичните цели в проекции на идеалния план. И ако се опитаме да определим филолога като притеснена фигура, като фигура, върху която тежи един вид евристична необходимост, то ще видим, че благодарение на идеалното познато методът на познанието във филологията е оставал сравнително непроменен: усъвършенстване на техниките и едно лично вписване на техника в социалното поле, което се нарича ерудиция. Филологът, поне традиционно, е притиснат между техниката и ерудицията; между безстрастното изследване и сарказъм, който декласира чуждите за него и традицията му опити. На този притеснен филолог ее спираме в програмата-изследване върху Одисея и Федър, поместено тук.

Класическата филология, с която се занимаваме в част от книгата, е може би наистина филология за познатото, доколкото произходът на класическото е именно в желанието хората да бъдат познати и разделени: в прочутите класи на Сервий Тулий. Познатите хора, хората, които плащат данъци съответно прихода си, съществуват и живеят в разделение, в икономични ниши, в различни редици от войската, в различни квартали, в различни ритуални практики. Те се изразяват по различен начин.