Игрите...опит за мемоари

Вместо увод

ТЪЖНА ПРОФЕСИЯ

1968 г.

Откакто съм започнал да поставям пиеси, всички ми говорят за ползата от зрелостта. Мъдростта, знаенето на живота - това е силата на режисьора. Увлеченията - основният грях на младостта - са може би допустими за много други изкуства, дори за актьорското, но режисурата - дума да не става! -това е професия на зрялото мислене. Така ми говорят...

Бях млад, сега съм зрял - по-зрял от това сигурно няма да стана, само ще остарея - и мога да кажа, че съм стигнал до следния извод: все нещо пречи! На младия му пречи преди всичко това, че не разбира много точно какво всъщност прави. Например: решил е да изобрази парк, а се получава само алея. И той се дразни. Не разбира, че всъщност е налучкал едно много сполучливо решение на парк, трябва само да се съсредоточи в него. Но той е инатчия: решил е парк, мъчи се и току развалил собствената си находка. Нищо, след пет години ще си я припомни. А зрелият? На зрелия пък му пречат спомените. Към всяко свое решение той се отнася скептично - май съм го правил? А? Или съм го гледал? Какво всъщност беше? Ако на това му викат мъдрост... Вероятно е и мъдрост, само че и с нея никак не е леко. Защото и на зрелия му се иска да намери "ново решение".

Все нещо пречи! И докато пречи, все още има надежда да ни споходи вдъхновението. Защото то е като любовта. Измерваме го не със спомените за щастливите мигове - щастливите мигове не оставят реални спомени. Запоминаеми са миговете, предшестващи щастието, и главно това, което следва след него: раздялата, самотата, горчивината от чувството "и това свърши..." Така се сбогуваме с любимите си спектакли и любимите си жени. Докато така се сбогуваме, все още има надежда. Щом изчезне тъгата от раздялата, надали имаме право на нова среща.