Богомилското учение

„Богомилското учение” е книга от Антон Глогов - псевдоним на родения в Етрополе писател и публицист Антон Илиев Дончев (1883-1944) Първо издание през 1915 г., преиздадена през 1935, 1943, 2000 и 2006 г. Авторът изразява писмен протест до Ватикана, в който утвърждава абсолютният монизъм и самостойното възникване в България на богомилското учение. Оригиналното издание от 1935 започва с факсимиле от отговора на този протест.

Според Глогов богомилите са се наричали „общиари” и почитали символ, представляващ две кръстосани под прав ъгъл елипси. Вертикалната елипса символизирала силата на сътворението, а хоризонталната - силата на разрушението. Богомилските първосвещеници нямали право да носят този символ, нито други символи и украшения. Единственото, което ги отличавало от другите свещеници, било червеното облекло вместо черно, както и жезъл с декорация на върха във формата на слънце, който винаги носели със себе си.

В уводната част на книгата авторът осветява някои моменти от историята на богомилското движение, структурата на техните общини и храмове и разпространението му в Европа.

Тук авторът отхвърля спекулациите на противниците в лицето на Презвитер Козма за произхода на учението и връзки с наистина дуалистичните манихейство и павликянство.

Основен момент в социалния аспект на богомилската доктрина е заключението, че:

„Общината е онзи фактор, който ще превърне човека-звяр във втора, след Слънцето творческа сила.”

Редица концепции, изложени в книгата на Глогов като богомилски, са използвани от Емилиян Станев в неговите повести за богомилите. В предговора си към „Теория на пространството” авторът ползва богомилското учение, представено от Глогов.