Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

Беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич е носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г.

Отличието й се присъжда за „полифоничните й творби, които са паметник на страданието и куража в наше време“. Наричат я „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“.

Първа книга: "Войната не е с лице на жена"(1983)

На фронтовете на Великата отечествена война в съветската армия, в партизанските отряди и в нелегалната съпротива воюват повече от 1 милион жени. Те са на възраст между 15 и 30 години и са не само милосърдни сестри и лекари, както е било дотогава. Овладяват всички военни специалности – летци, танкисти, автоматчици, снайперисти, картечари… Жените вече не само спасяват – те убиват!В първата книга от цикъла за Великата утопия фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са ни разказвали.Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго… За това колко е страшно да убиеш първия път…

Втора книга:"Последните свидетели" (1985)

Руснаци, белоруси, украинци, евреи, татари, латвийци, цигани, казахи, узбеки, арменци, таджики… Милиони съветски деца загиват по време на Великата отечествено война. Затова и те трябва да говорят! Не само политиците, военните, историците... А най-безпомощните, но и най-безпристрастните участници.. В своето соло за детски глас Алексиевич събира спомените за войната на онези, които тогава са били 7-12 годишни. Видяна през детските очи тя е още по-ужасяващо страшна.С годините трогателната детска наивност прераства в особена историческа отговорност, в чувство за мисия: „… ние сме последните. На тази черта… До този край… Ние сме последните свидетели.

Преводът на книгата е изцяло съобразен според изричното условие на авторката с основните преработки на текстовете й, направени от самата нея след 2010 г., и съответстват на съвременните руски издания.