Летопис на пуздравото време

Цял свят научи лозунга „Но пасаран!", тоест „Не ще минат!" от Испанската гражданска война (1936-1939). А нашето социалистическо „Няма да мине", тоест нещо няма да бъде допуснато до печатарско мастило, потъна в бездната на забвението, дори българи, явили се на попрището словесно подир 10-и, не съзнават какво място заемаше в нечие творчество и бит драматичната присъда за неминаване. Умятността на поет/писател/преводач трябва да бъде преценявана и чрез самоцензурирането: кой до колко, как, с какви усилия измъквал се е от нея, или затъвал, своето рода прокрустово ложе, на което партията ни принуждаваше собственоръчно да си режем от нозете, щръкнали кощунствено извън нейния Маркс-Ленин-Сталин-изъм. Самоцензурата бе вид борба на преводач/писател/поет с убежденията си, със себе си: търсиш начин да изразиш другояче нещо твое. Тая натрапена потребност изостряше езиковата усетливост, развиваше, обогатяваше личния набор от еднозначия (синоними), противозначия (антоними), че посредством тях да бъде постигната инаквост обаче с най-малки загуби. Предстои ти битка с неприятел, знаеш предварително, че ще я загубиш, оня има седем топа на баира, ти един в дерето, въпросът е: как да я загубиш с най-малко твои жертви, все едно да спечелиш най-благоприятна загуба...

В дълбокия социализъм говореше се за мъките на словото: да твориш изисква усилия, които не са леки, а и отговорни, това отношение демократясалостта го прокуди, че да настани повсеместното и всемогъщо забавлявам се. Моя смиреност изпитах, бидейки млад и неопитен, мъките на словото, но и мъките на самоцензурирането, значи съм дважди мъченик: има ги всякакви, но подир славния, па героичен ноември страстният и тръбен повик е да се кефом кефим, та край на страдалците.

Ако трябва да посоча от кого съм се учил да превеждам, днес бих казал Долорес Ибарури: неин е викът „Но пасаран!"