Вълнения в Константинопол

Мисля, че при Георги Константинов основно е интересното хрумване, неочакваният особен поглед към нещо от действителността, оригиналната

мисъл, породила се от живота. Тя е онази, която по всяка вероятност дава и първия импулс в творческия прорцес. От това поетическата находка е вече ценност сама по себе си, разбира се.

Не всекиму е дадено това зрение. Но важното при Георги Константинов е, че интересната находка не остава самоцелна и неприятно самоизтъкваща се, а напротив – тя винаги е свързана с едно искрено, автентично чувство.

Всъщност и не би могло да бъде иначе. Като си помисли човек, тя, оригиналната находка, сама е родена от чувството, негова рожба е… Двете, хрумване и чувство, са всъщност едно, и когато това е така, топлинката минава от поета към четеца безотказно. Аз съм бивал с Георги Константинов на литературни срещи и зная как откликва аудиторията на неговите стихове. Диапазонът на чувствата

в него е широк – той е отворен и към горчилката на националната история, и към бурните теми на днешния ден. А най-отворен е сякаш към вемната тема за любовта. Казваш си – този човек умее да обича и това е също ценнно, защото този дар е даден не всекиму.

И още нещо – това е чувството на Георги към природата. Той усеща дъха на земята, на годишните времена и умее да предава този дъх. Дъха на снега например. Достатъчно е да каже, че снегът слага сребристи еполети на раменете му… Или като прочетеш за хълма в полето, който се е запътил към планината, но усетил как в него никне пролеттта, се е спрял насред път…

Това се нарича поезия. И Георги Константинов я прави вдъхновено. Той е за мене едно от безспорните имена на днешната ни поезия.

Валери Петров