Катерина /разкази/

А тази година зимата не бързаше. Душеше проклетницата и живо, и мъртво. Скърцаше със зъби, ронеше листата по дърветата, караше храстите да се изскубват из корени, и да хукват уплашени, из полето. Ала вечер, уморена, зимата присядаше в края на гората, облягаше гръб о буковите стволове и загледана в небето, в кристално-студеното небе, виждаше звездите да се стрелват отвисоко към Катерининия гроб, сякаш не бяха звезди, а блестящи сълзи, и чуваше се бездънната небесна паст да снишава глас, и да шепне смирено: „Обичам те, Катерина... Обичам те..."

„Обичам те" - шептяха листата, умирайки върху земната гръд. - „Обичам те" - навяваше гората и вятърът, извил вихрушка, грабваше шума и листи, провираше се през металната решетка на оградата, разстилаше шумата и безсилен падаше до Катерининия гроб.

Голият рид престана да се топи. Смрази го зимата... Дрянът - размахал тънки, грабливи клони, фучеше по вятъра, по тоя мръсник. Не искаше дрянът с друг да дели Катерина, не искаше дървото корени да пуска в небесата, а тук, на земята искаше да стърчи, и като верен страж да напява на момичето: „...Обичам те, Катерина... Обичам те!"

Из „Катерина "