Милост. Истории за разказване

Четейки някои разкази от книгата, имам чувството, че Светозар Казанджиев пише със собствената си кръв. Това не са измислици, които ще прехвърлиш, ще си вземеш още салата и ще забиеш поглед в поредното реалити шоу по телевизията. Това е светът на България - на онзи прекрасен клоун в цирка, който е способен да накара цял един град да се почувства голям, красив и уникален (Белият лебед), това са истории, в които малките, стъпканите несретници носят светлина и красота...

Здравка Евтимова

***

Татко е мисионер. Разпространява добро. Най-рядката стока. Винаги, когато се връщаме по моста от Бруклин, където ходим на пица по италиански, а пред нас жумят небостъргачите, той казва: „Гпедай, момчето ми, колко е хубав Манхатън! Представяш ли си какви хора са били неговите строители? Невероятни мъже!..." Страхотен пич е моят баща. Татко за милиони. Когато спи, го обичам най-много, защото знам, че тогава той ме сънува. Ако можех да правя нещо смислено или да печеля пари, щях да му купя една риза № 50, за да приюти е нея голямото си сърце... Но аз съм негоден за нищо. Господ ме е белязал като стигма на обществото. Затова имам надпис на прозореца в детската стая: „Сине, опознавай живота, колкото и невъзможно да е за теб! И... мечтай! Светът е стигнал дотук по пътя на сбъднатите мечти!..."

Из разказа „Мечта"