Драмата на надареното дете и търсенето на истинския аз

Тази световноизвестна книга е преднамерено „погрешно" озаглавена:

Тя не е само за надарените деца; не е само за децата; не е и само за онези възрастни, които отглеждат деца. Тя е за всеки възрастен, който поне веднъж е бил разтерзан от търсене на причините за своите болезнени преживявания.

Алис Милер, терапевт, експериментатор и теоретик, пише, че когато използва думата „надарено" в заглавието, има предвид всички нас, които в детството си сме се научили да си служим с природния си „дар" да се приспособяваме към начина, по който се държат с нас - често злоупотребявайки с чувствата и достойнството ни на малки същества, - за да оцелеем. „Надареността" е дарбата на всички ни да се справяме. Но достатъчно ли е простото оцеляване? Очевидно не. И тази книга ни помага за останалото: да търсим нашата собствена истина за нас самите и да си „спечелим" обратно радостта от живота, отвоювайки го от изтласканото преживяно.

Защото дори когато сме най-успешни, ни дебне някакво чувство на празнота и отчуждение.

Защото дори ситуации на „пълно щастие" могат да бъдат провалени от нещо необяснимо в нас.

Защото сякаш повтаряме едни и същи грешки с хора от един и същи тип, макар и с различни лица и имена...

Книгата е мъдра, дълбока, но простичка за четене. От първото й излизане до нейното преработено издание минават почти две десетилетия, през които се трупа опитът на авторката, и ето го текста, в който тя доизяснява по-ранните си открития относно механизмите и следствията на личното (и социалното) потискане и предлага начини за справяне с последиците от ранното травматизиране.