Фабиан и хаосът

Живеехме в два противоположни, антагонистични свята. Онази прашна, тъмна и клаустрофобична обстановка, в която живееше Фабиан, беше странна, но ме привличаше. Не знам защо. Може би защото беше свят, в който можех да вляза и да го проучвам, свят абсолютно различен от моя. И евентуално да открия интересни неща. Да любопитствам. Това правех винаги. Душех. Надничах навсякъде.

Фабиан беше пълната противоположност. Живееше като изтънчена и претенциозна кубинска госпожица от XIX век. Заради упадъчния, декадентски лукс в неговата къща – не точно лукс, по-скоро екстравагантна и необичайна бъркотия – можеше да се предположи, че беше богат наследник на някоя сакарократска фамилия от XIX век. Богаташи или бивши богаташи, западнали след революцията. А аз се отъждествявах по-скоро с черните, груби и необразовани роби, отколкото с белите издокарани, всезнаещи и придаващи си важност мамини синчета.

Живеех с трескавото желание да бъда винаги на открито, на светло, да спортувам, да имам жени, да върша каквато и да е тежка работа, за да припечелвам малко пари и да продължавам да вървя напред, макар и препъвайки се. Понякога имах ясното съзнание, че с грубост си проправям път в живота. Деликатността и изисканите тънкости ми бяха чужди. Нямах нищо общо със зеления чай, бисквитките и класическата музика. Така че лесно забравих за съществуването на Фабиан. Неговото присъствие в класа беше като присъствието на чиновете. Не го поглеждах. Не съществуваше.