В тая суматоха

Така се бях навел над витрината с пържоли, че още малко ми трябваше да осъществя ментален и говорим контакт с тях. Когато усетих грубото бутване отзад (да, отзад), вече бях долепил устни и нос в стъклото, досущ като дете на заскрежен прозорец. Обърнах се да изкажа обоснования си с факти протест, когато очите ми се спряха на бицепсите им.

Им, защото бяха двама. Аз не мога да ги опиша, съмнява ме, че и Дарвин би успял. Може би Менделеев, като постфактум от творението си.

Този, който ме бутна (да, отзад), ме видя и каза нещо от типа на: - Ъ! Сори, дееба! И ме подмина.

Из „Спокойно, плащам в брой"

***

Съдейки по рекламите, всички сме шизофреници, булимици, астматици, простатата ни алармира като емтелски есе-мес, все някой крайник ще ни боли, имаме газове, диария, зъбобол, главобол и още някакъв бол, дето не го знам какъв е.

Идиоти бол, но пък имаме баси коравите задници, нуждаещи се от ароматна тоалетна хартия, която не се къса като вестник „Работническо Дело", киснат два дни в дресинг за гурме салата. Дупе да ни е яко.

Из „Дупе да ни е яко"

***

Индивидът от мъжки пол Деян Желязков се е самоопределил като такъв още преди 46 години. Той е един писател, който не е такъв, един художник, който не е такъв, един специалист по всичко, който не е такъв, един пенкилер, който е една чаша червено вино, една грамофонна плоча и кутия изпушени цигари.

Една празна душа, изпълнена с живот.