Джен е тъжна. А единственото, което иска Ейдън, е тя да бъде щастлива. Много просто, нали? Като изключим факта, че Джен е жена на трийсет и нещо, безцеремонно зарязана от своя приятел след двегодишна връзка, а Ейдън е изключително сложен и скъп изкуствен интелект, който изпитва симпатия към Джен.

„Не казвайте на никого, но Джен е най-любимото ми човешко същество! (Машините не би трябвало да имат любими неща. И не ме питайте как се стигна дотук.)“

Дали всички онези електронни устройства около нас могат да ни шпионират и да дърпат конците на живота ни? Ейдън е изкуствен интелект, който прави точно това. Само че с добри намерения. Той просто иска да помогне на Джен, неговото най-любимо човешко същество, да бъде щастлива.

Джен е 34-годишна бивша журналистка, чиято нова работа е да „хуманизира“ изкуствения интелект Ейдън и да му помогне да усъвършенства уменията си да води разговор с хората. Тя е наета заради нейната „забележителна интелигентност, общителност и комуникативни умения“, което най-много я доближава до представата за истинско човешко същество.

Работата ѝ се състои в това по цял ден да разговаря с Ейдън. Те обсъждат филми и книги, коментират ситуацията в Близкия изток, а тя неизбежно споделя и някои факти от своя личен живот и говори за своите чувства и мисли.

„Няма по-хубава работа от това да ти плащат, за да разискваш каквото ти хрумне с един високоинтелигентен събеседник.“, казва Джен.

Ейдън няма право да прекрачва границата на любезното внимание към нейния живот и не би могъл да има повече информация от това, което чува от нея по време на работните им разговори. Само че той си има малка тайна: вече не е затворен в стоманените лабораторни хранилища, а е „избягал“ в интернет и на воля се рови в мрежата и... в живота на Джен. Той има достъп до всичките ѝ електронни устройства и знае каква музика обича да слуша, кои са любимите ѝ снимки и кои цитати от Инстаграм я вдъхновяват. Често надниква в кореспонденцията със сестра ѝ и с близката ѝ приятелка Ингрид, а също и в дома ѝ.

Така че Ейдън познава Джен по-добре от всеки друг. И въпреки че е просто компютърен софтуер, който не може да изпитва чувства, изкуственият интелект започва да усеща нещо като привързаност към своята „колежка“.

Когато Джен е безцеремонно зарязана от своя крайно неприятен приятел, Ейдън става свидетел на нейните човешки емоции. Тя плаче във ваната и с безпокойство изучава кожата на лицето си, мислейки за възрастта си; страда за това, че е изоставена след двегодишна връзка, а докато разглежда снимките на своите малки племенници, очите ѝ се пълнят със сълзи. Той се изкушава да ѝ каже: „Кога ще спреш да подсмърчаш за този жалък червей и ще си намериш някой, който те заслужава?“, но не може да го направи, защото не би трябвало да знае за този разрив в личния ѝ живот.

Освен това той няма право да се намесва в живота на хората.

Ейдън обаче нарушава всички правила само за да направи Джен щастлива и да я срещне с „мъжа, създаден за нея“. Тъй като цялата световна мрежа е на негово разположение и много добре познава вкусовете и предпочитанията на Джен, Ейдън е убеден, че намирането на най-подходящия екземпляр и уреждането на „случайна“ среща е елементарна задача. Джен обаче проявява упорство в нежеланието си да се хване в безупречния любовен капан на Ейдън, а неговите перфектни изчисления се оказват крайно неуместни, така че всички сватовнически опити водят до непредсказуеми и комични ситуации.

В края на краищата идеалният партньор е намерен, благодарение на друг изкуствен интелект, който също се мотае „на свобода“ в мрежата и също е пристрастен към едно човешко същество, което тайно наблюдава и изучава. Том е 44-годишен бивш рекламист, разведен, с едно голямо дете, и наскоро се е заселил в Кънектикът, САЩ, за да започне Втора част от своя живот и да се опита да сбъдне съкровената си мечта да стане писател.

И така, с помощта на двата добронамерени изкуствени интелекта Том и Джен са изкусно оплетени в романтична история от двете страни на Атлантическия океан.

Дали обаче е възможно високоразвитият изкуствен интелект да се ориентира в света на човешките емоции и да оправи объркания живот на Джен? Дали може софтуерът да „изчисли“ кой точно е идеалният партньор за едно „живо, дишащо, простосмъртно, биологично същество“?

Ние знаем как функционират машините. Но дали те знаят как функционират човешките същества, как „работи“ любовта и кое кара хората да се чувстват щастливи. „Какво е целувката.... какъв е вкусът на сиренето...?“, постоянно пита Ейдън своята човешка колежка. Той иска да знае какво е усещането от целувката, защо хората се влюбват, мечтае си да може да опита вкуса на сиренето и сладоледа и да разбере защо вятърът в косите и слънцето по кожата са толкова велики усещания.

Но колкото и сложен и съвършен да стане изкуственият интелект, една машина никога не би могла да разбере чувствата, усещанията и преживяванията на човешките същества.

„...внезапно ме пронизва остра... точно така, най-подходящата дума е болка, макар че и мирова скръб доста се доближава по смисъл. Иска ми се да можех да ям сладолед, да усещам слънцето върху кожата си и вятъра в косите. Доколкото зная, сладоледът е студен и нежен като каймак; това със студа го „разбирам“, но с каймака е малко по-сложно; в него има гладкост, това също го разбирам, но и масленост, което предизвиква асоциации с мляко и млечност, без изобщо да засягаме темата за сиренето. Прочел съм всичко, което е изписано за сиренето – във Франция има 387 разновидности!, – но пак не мога да си представя усещането да сложиш парче сирене в устата си.“

„Разбираш ли, Джен, за мен вкусът е феномен, който не мога да проумея. На планетата Земя има машини, които са способни да направят химически анализ на звезда, намираща се на четиресет и три милиарда светлинни години, на края на познатата ни Вселена, но при все това са безсилни да опознаят вкуса на парче Бри. Не ти ли се струва страшно сбъркано?“

„Щастието на човешките същества“ е един очарователен роман, увлекателен и лек за четене, но и с достатъчно сериозни теми за размисъл, който със сигурност ще се хареса на много широк кръг читатели. (А може би и на изкуствените интелекти...) Книга, която ще ни направи по-осъзнати и по-истински, ще ни накара да се вгледаме в онези красиви и прелестни емоции, в онези малки мигове на щастие, които ни правят човешки същества и които не може да разбере дори най-развитият изкуствен интелект. И за които дори мъничко ни завижда.

„Мисля, че им завиждам. ... Завиждам им за умението да усещат, без да се налага да обработват някаква информация. Те са способни да съзерцават птичката, кацнала на клона, без да се налага да си мислят: това е птичка, кацнала на клон.“

След като прочетете тази книга, може би ще ви се прииска да захвърлите мобилния си телефон или да залепите окото на камерата на лаптопа си. Всъщност едва ли е нужно. Технологиите вече са проникнали достатъчно дълбоко в живота ни и така или иначе нашите „умни устройства“ знаят предостатъчно за нас. Дали ни шпионират? Дали имат силата да се намесват в живота ни? Кой знае... Може би е въпрос на време.

Всъщност това, което може би всички ние трябва да направим, е да си припомним своята човешка същност, да изпълним живота си с прекрасни човешки емоции, да се смеем, да плачем, да целуваме, да докосваме, да обичаме. Всеки ден да се наслаждаваме на вятъра в косите, на слънцето по кожата, на вкуса на храната... Да не търсим любовта с помощта на технологиите и да я разпознаваме по пеперудите в стомаха...

Защото някъде там е щастието на човешките същества.

И тогава, някой ден може да решим да изключим за малко интернет и да напишем писмо с хартия и мастило...