Приказни истории за моето слънчице

Ако това беше възможно,

най-много от всичко щях да пиша за деца...

Вечната детска игра на „КАКВО ЛИ ЩЕШЕ ДА СТАНЕ, АКО..." от малък събужда у мен желанието не само да я играя и измислям, но и по някакъв начин да я записвам и така да я доразвивам. Когато пораснах и имах вече свои деца се стремях да я играя с тях и благодарение на нея се чувствах не само родител, но и като техен приятел.

Точно на това залагах, когато им изпращах своите „КАКВО ЛИ ЩЕШЕ ДА СТАНЕ, АКО..." от затвора. Те наистина трудно понасяха насилствената ни раздяла. Изпращах на „моето слънчице" малката ми дъщеря Клара предимно приказки за животни, защото знам колко ги обича. И във всяка история задължително трябваше да има семейство, подобно на нашето.

В писмата от затвора винаги изпращах по едно „КАКВО ЛИ ЩЕШЕ ДА СТАНЕ, АКО..." и на големия ми син Мартин, който беше на тринайсет години и трябваше да поеме ролята на глава на семейството. Той заслужаваше да бъде окуражаван не само от баща си, но и от разказите за храброто момче, което много прилича на него и което търси своя татко в хаоса на войната между Севера и Юга.

Бързам да допиша неговата история, тъй като внукът ми скоро ще навърши възрастта, на която беше баща му, когато му изпращах тези разкази. С нетърпение очаквам мига, когато ще мога да спра въртележката на следващото „КАКВО ЛИ ЩЕШЕ ДА СТАНЕ, АКО..."

Няма защо да се преструваме - и ние, порасналите момчета обичаме да играем тази игра.

Иржи Странски