Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико се смята, че възрастните се смаляват, за да заемат по-малко място наземята, на която са живели тъй дълго… Може да се случи също с времето да станатсвадливи или почти да откажат да споделят нещо – съкровеният свят на техните спомени постепенно се е превърнал в твърде скъпоценно настояще.

Гласът на авторката, която сега е връстничка на Хесуса Паланкарес, преливатедин в друг, както се смесват историята и въображението. Двете заживяват в еднакъща на улица „Сур“ 94, горе, под самия покрив, където се оказва последното жилище на Хесуса и тя го нарежда с летви, тухли и парчета плат; макар да има котлон,прави на пода малко огнище и на един канап окачи своите фусти, които превръща в завеса – завеса с много плат, отделяща леглото от останалата част на крайно оскъдната стая; вижда се също дървена маса, която ѝ служи за гладене и за ядене; под единот по-късите крака на масата стои тухла, която я крепи; в един ъгъл са нареденивсички светии – същите, които се виждат и в предишния квартал – и сред тях стои светият Младенец от Аточа, със своя стрък светлоглава леуцена…

Гласът забравя, че реди изповед, но не губи страстната си връзка с живота. И все пак тъкмо от този дом, от който се процежда нов живот, струят неназовими болка исила. Ден преди да си отиде, Хесуса нарежда: „Хвърлете ме на улицата, да ме изядаткучетата, не се занимавайте с мен, не искам да дължа нищо на никого“. И още: „Оставете ме на мира” – това са думите, които напомнят че идва момент, в който човек страда тъй много, че не може да спре да страда и е способен от смъртния одър да откажедори протегнатата приятелска ръка и избледнява мисълта за други времена…