"Gothi, qui et Getae" / "Готи, сиреч Гети"

Юлия Хаджи Димитрова е независим изследовател. Родена през 1958 г. в Сливен, тя напуска България през 1974 г. и се установява в Швейцария, където живее и до днес. С популярен и разбираем език, авторката разглежда историята, миграцията и съдбата на тракийските гети, които през III век ще бъдат наречени готи. Естеството на темата я принуждава да постави под съмнение и уточни редица изворни, исторически текстове на различни езици и техните преводи. Множество наложили се авторитети биват свалени от техния пиедестал и подложени на проверка. В книгата е проследена съдбовната роля на лангобардите, които първи всред германските народи са превели и написали Евангелието на своя народен език. Разбулена е мистерията около прословутата „Библия на Вулфила" - Codex Argenteus, нейния произход и законен собственик. С проницателен подход в книгата се откриват уликите и действащите лица при създаването на готицизма, кулминиращ в Тридесетгодишната война (1618 - 1648 г.), разорила Западна Европа. Разгледана е подробно ролята на Тевтонския Орден и неговите съучастници за колонизиране и поробване на старите пруси, наследници на гетите-готи в Прибалтието. Авторката е приложила обилна лексика, документираща как е изглеждал истинският готски език. Историята на готите, прадеди на днешните българи, се поднася за първи път в тая си форма на българските читатели. Книгата „Gothi, qui et Getae" -„Готи, сиреч Гети'', написана въз основа на богат изворен материал, е уникален принос към темата за автохтонността на българите на Балканския полуостров.

От издателството

„... Ония народи, които след края на т.н. „Велико преселение на народите" биват наричани „славяни", са всъщност нищо друго освен остатъците от народите, населявали преди това съответните земи и назовавани от гърци и римляни в дълги списъци: траки, гети, мизи, даки, агатирси и т.н... Въпреки това тия изворни документи се пренебрегват от нашите германисти и слависти или те биват осмивани, просто защото не се вмъкват в рамките на пангерманистката и на пансла-вистката тенденциозна история. Но и затова тия историци са принудени, заедно с потока на „Великото преселение на народите", да „изтрият" (да представят за „изчезнали") почти всички стари народи от земята и след тях да направят така, че да се „появят" съвсем нови, да им се търсят прародини и разбира се след като са вложили мъчителна работа без смисъл, не стигат до никакви резултати."

Вилхелм Обермюлер, Виена 1872